Когато камерата влезе в дома ни: кой пази личния ни живот?

Случаят с видеото, на което се вижда съдията Боян Бояджиев да се кара на 101-годишния си дядо, предизвика огромна обществена реакция. Кадрите са тежки за гледане. По случая вече има проверки както от Софийския районен съд, така и от Софийската градска прокуратура. Обвинението е внесло преписка и е разпоредило проверка по чл. 145 от Закона за съдебната власт.

Няма никаква причина подобно поведение да бъде оправдавано. Но има и друг въпрос. Един въпрос, който някак остана на заден план заради възмущението от самото видео.

Кой пази личния ни живот, когато някой може да насочи телефона си към дома ни и да заснеме какво се случва вътре?

В конкретния случай се съобщава, че записът е направен човек в съседна кооперация. След това видеото се появява в социалните мрежи и за часове стига до огромен брой хора.

Нека си представим за момент, че човекът във видеото не е съдия. Нека не е публична личност. Нека е обикновен човек.

Какво би станало, ако някой съсед заснеме от прозореца си случка в нашия дом, реши, че сме извършили престъпление и вместо да подаде сигнала на полицията или прокуратурата, качи видеото във Facebook?

Същият интернет, който днес сочи с пръст един човек, утре може да посочи нас. И тогава вече няма да става дума за това дали харесваме или не харесваме човека от кадрите. Ще става дума за нашия дом. За личното ни пространство. За правото ни да не бъдем наблюдавани.

Конституцията неслучайно защитава тази сфера. Чл. 32 гарантира неприкосновеността на личния живот, а ал. 2 изрично поставя ограничения върху следенето, фотографирането, филмирането и записването без знанието на човека или въпреки изричното му несъгласие, освен в предвидените от закона случаи.

Това не означава, че всеки запис е незаконен. Не означава и че свидетел на престъпление трябва да стои безучастно. Напротив.

Ако човек стане свидетел на насилие или друго престъпление, има полиция, прокуратура и съд. При непосредствена опасност има 112. Има ред, по който един запис може да бъде предоставен на компетентните органи и да бъде проверен.

Но между „подавам сигнал“ и „качвам го във Facebook“ има огромна разлика. Първото е сигнал към институциите. Второто може да се превърне в публично наказание. И точно това е опасната граница.

Защото социалните мрежи не разследват. Те не събират доказателства по правилата на наказателния процес. Не разпитват свидетели. Не проверяват целия контекст. Не решават дали един човек е виновен. Но могат да го осъдят за няколко часа. С едно видео. С един надпис. С един споделен пост. И после дори да се окаже, че историята е била различна, интернет рядко забравя първото обвинение.

А сега добавете и изкуствения интелект. Това вече не е научна фантастика. Кадри могат да бъдат изрязвани, комбинирани и променяни. Гласове могат да бъдат имитирани. Лица могат да бъдат поставяни в различен контекст. Един истински запис може да бъде представен по начин, който създава напълно различно впечатление.

Затова въпросът за личното пространство ще става все по-важен.

Днес говорим за видео, заснето от съседна сграда. Утре може да говорим за камера, дрон, телефон или система с изкуствен интелект.

И колкото повече технологии имаме, толкова по-важно става да знаем къде свършва правото на някого да подава сигнал и къде започва правото му да превръща чуждия личен живот в публично зрелище.

Тук не опира до защита на насилието. Ако има извършено престъпление, то трябва да бъде установено и санкционирано. Но също толкова важно е да не приемаме за нормално принципа, че всеки може да снима всекиго вкъщи и сам да решава кой е престъпник.

Защото днес видеото е на някой друг.  Утре може да бъде нашето.

И тогава въпросът ще бъде много прост:

Искаме ли държава, в която при съмнение за престъпление се сезират компетентните органи, или общество, в което присъдата първо се произнася във Facebook, а после евентуално идва ред на полицията и съда? Това не е въпрос само за един съдия. Това е въпрос за всички нас.